Когато изгубим Исус от погледа си

 
   Едно то най-големите страхове и безпокойства, които може да изживее един е родител са когато изгуби детето си. Държи го за ръка в магазина, обръща се за момент и то го няма. Или го оставя някъде и когато го потърси, детето не е там. Това е едно от най-ужасните неща за един родител.
   Този ужас са преживяли една съпружеска двойка преди около 2000 години. Заедно с дванадесет годишния си син те отиват на поклонение в Ерусалим. Всичко било наред. Пренесли жертва, поклонили се, празнували и накрая всички си тръгнали обратно към Назарет. Поне така мислили Йосиф и Мария. Тази история е записана в Лука 2:42-45 ст.: ,, И когато Той беше на дванадесет години, като отидоха по обичая на празника,

43 и като изкараха дните и се връщаха, Момчето Исус остана в Ерусалим, без да знаят родителите Му. А те, понеже мислеха, че Той е с дружината, изминаха един ден път, като Го търсеха между роднините и познатите си. И като не Го намериха, върнаха се в Ерусалим и Го търсеха.”

   Сега няма да разглеждам подробно този случай, но бих искал да си зададем въпроса: ,,Можем ли ние днес да изгубим Исус от нашия поглед? Какво може да ни накара да направим това?

   И така, кое може да ни накара да изгубим Исус от погледа си?

   1-во: Скръб, притеснения, отчаяние.

   Нека сега мислено се принесем назад във времето и да тръгнем на единадесет километрово пътуване от Ерусалим към Емаус. Привечер, по стръмния път вървят двама приятели. По лицата им е изписана голяма скръб. Те бавно вървят и си говорят за ужасните събития, които се били случили предните дни. Те били последователи на Исус. В Него били съсредоточени всичките им мечти и надежди. Те виждали в Негово лице обещаният Спасител. Дори малко по-късно те с мъка споделят: Лука 24:21 ст.: ,, А ние се надявахме, че Той е Онзи, Който ще избави Израиля. И освен всичко това, вече е трети ден откак стана това.”

   ,,Мартин Лютер разказва, че веднъж бил горчиво разочарован от себе си, от света, от църквата и от малкия успех, който му се струвало, че имал. Така той изпаднал в отчаяние, което помарачило радостта в целия му дом. Неговата добра съпруга не успявала да го разведри с ободрителни думи.

   Най-после и хрумнало нещо, което се оказало твърде резултатно. Появила се пред него, облечена в траурни дрехи.

-         Кой е починал? – сепнал се Лютер.

-         Как, Мартин, нима не знаеш? Бог на Небето е умрял.

-         Как може да говориш такива глупости, Кати? Как може Бог да умре? Той е безсмъртен и живее вечно.

-         Нима е истина това? Действително ли е жив? – продължавала да играе ролята си тя, държейки се така, сякаш че за първи път чува това.

-         Как може да се съмняваш? Както съм уверен, че има Бог на небето, така и вярвам, че Той е жив – категорично заявил големият реформатор.

-         И все пак, макар, че не се съмняваш в съществуването на Бога, изглеждаш така обезсърчен и отчаян, като че ли няма никакъв Бог? Не те разбирам. Не мислиш ли, че постъпваш така, като че Бог е умрял?

   Завесата на недоумение паднала и Лютер се засмял от сърце за добрия урок, който получил от своята съобразителна съпруга и за начина, по който му бил предаден.”

   Братя и сестри, приятели, със сигурност сме изпадали и ние в такава ситуация и още по-сигурно е, че и за в бъдеще ще се случва това. Какво трябва да помним, за да не позволим на сатана толкова да ни отчая, че да ни отдели от Бога?

 Отговорът се намираме в историята, която прочетохме в началото. Нека отворим своите Библии и да прочетем Лука 24:15 ст.: ,, И като се разговаряха и разискваха, сам Исус се приближи и вървеше с тях;”

   Елена Вайт, в ,,Обещания за последните дни” – 47 стр. пише: ,,Виждала съм ангели да разпростират криле над светиите. Всеки светия имаше придружаващ ангел.Ако светиите плачеха от обезкуражение или се намираха в опасност, ангелите, които винаги ги придружаваха, литваха бързо нагоре, за да занесат новините. И тогава ангелите в града спираха да пеят; Исус поръчваше на друг ангел да слезе, да насърчава, да бди и да се старае да ги запази от опасността да излязат от тесния път. Но ако те не обърнеха внимание на бдящата грижа на тези ангели и не се оставеха да бъдат утешени от тях, а продължаваха да се отклоняват, ангелите се натъжаваха и заплакваха. Те занасяха гора тези новини и всички ангели заплакваха.”

   Една спокойна привечер, Исус казва на Своите ученици: ,,Да минем от другата страна на езерото” Няма нищо необичайно. Езерото е гладко като стъкло. Никакъв вятър не подухва. Учениците мълчаливо гребат, замислени за случилото се през деня. Малко по-рано народът приемаше Исус. Дори искаха да го коронясат за цар. И може би, в този момент,те са си мислели: ,,Времето скоро ще дойде. Исус ще стане цар,а ние ще бъдем в Неговото най-близко обкръжение.”  Може би са се питали: ,,Кой от нас ще бъде премиер министър?”

   Не се ли случва така в нашия живот? Всичко е наред в живота ни, небето е безоблачно, нямаме трудности, проблеми. И изведнъж се надига буря в живота ни. Откриват ни рак, съкращават ни от работа, оставаме без пари, загубваме свой близък. И ние започваме да се борим. Опитваме се, да се справим с трудностите по някакъв начин. Със свои собствени сили. И резултатът какъв е? Започваме да потъваме. Сриваме се физически и психически. А къде е Исус? Изгубили сме Го от поглед. Бурята пречи да го видим.

   Една светкавица проблясва и учениците виждат Исус, Който спи. Улисани в борбата си за оцеляване, те забравили, че Той е в лодката. И още под въздействието на страха и притеснението, те го събуждат и му казват: Марко 4:38 ст.: ,, А Той беше на задната част, заспал на възглавница; и те Го събуждат и Му казват: Учителю! нима не Те е грижа че загиваме?”

   Те буквално Му се карат: ,,Господи, как можеш да спиш?! Стани, бори се заедно с нас!”

   И нека отново се върне на нашия живот. След като сме направили всичко възможно, за да се справим с бурята, връхлетяла живота ни и най-вероятно сме се провалили, някъде в този момент си спомняме, че има един Бог, на Когото служим и Той може всичко. Но замисляйки се върху обстоятелствата и резултата в нас се надига викът: ,,Господи, защо не ми помогна? Защо стоиш далеч и допусна да ми се случи всичко това?”

   Но Исус далеч ли бил от нас? Не! Но нашите притеснения, нашите трудности са го скрили от погледа ни.

   Непрестанно се молех Бог да ми дава сила. По някакъв начин да мога да намеря вода, но никакъв отговор. Вода нямаше, а с всяка крачка, силата ми намаляваше. Започнах да се отчайвам. Вървя през гора в пълен мрак, едвам виждам път, който е покрит със сняг и един погрешен завой и щях да се изгубя. В отчаянието си дори попитах Бога: ,,Господи, защо не ми помагаш? Защо не чуваш молитвите ми?”

Тогава как да не допуснем бурята да скрие лицето Му от погледа ни? 1Петр.5:6,7 ст.: ,, И тъй, смирете се под мощната ръка на Бога, за да ви възвиси своевременно;и всяка ваша грижа възложете на Него, защото Той се грижи за вас.”

   ,,Обещания за последните дни” – 19 стр.: ,,Каквито и да са твоите безпокойства и изпитания, изложи случая си пред Господа. Духът ти ще бъде подкрепен, за да можеш да издържиш. Ще ти бъде отворен път… Колкото по-слаб и по-безпомощен се чувстваш, толкова по-силен ще станеш в Неговата сила. Колкото по-тежки са товарите ти, толкова по-блажена ще бъде почивката, когато ги хвърлиш на великия бременосец.”

   Учениците извикаха към Исус и Той укроти бурята. А ние, викаме ли към Бога в нашите трудности? Възлагаме ли всяка наша грижа на Него? Оставяме ли всичко в Неговата ръка? Ако правим това, бурята няма да скрие Исус от погледа ни.